На този донякъде абстрактен философски въпрос кратият отговор е: Не. Въпреки това, въпросът за независимостта – както лична, така и на цели обществени групи, народи, държави, вълнува човечеството, откакто се самоопределя като такова.
„Чиста“ или абсолютна независимост е невъзможна, най-малкото защото ние, хората, сме ограничени от физическите закони на този свят, в който живеем. Не сме в състояние със собствени сили да преодолеем гравитацията, да дишаме въздух без кислород, да полетим към звездите и да живеем безкрайно дълго. Но! Заедно можем да постигнем много повече независимост, отколкото в индивидуален план.
„Съединението прави силата“. Този наш национален девиз, изписан на сградата на Народното събрание, е илюстрация както на националните ни въжделения и борби за независимост, така и на възможен отговор на философския въпрос за независимостта.
Заедно можем много повече. Колективната независимост, създава много по-големи възможности за индивидуална такава. Обединените усилия на много хора и умове създават възможности, непосилни за сам човек: гравитацията преодоляваме чрез самолети, липсата на атмосфера чрез кислородни апарати и скафандри, междузвездните разстояния – чрез космически кораби. Безсмъртието засега е невъзможно, но ... кой знае? Колективният човешки ум може да намери отговор и на това. Само за век средната продължителност на човешкия живот се е удвоила. Пределът на човешкия живот, според учените, е 120 години. Засега. Защото има едно нещо, което не подлежи на никакви ограничения – човешкото въображение, ум и стремеж към развитие и самоусъвършенстване. То е заложено в човека, както в индивидуален, така и в колективен план на обществата, които са организирани така, че да поощряват този стремеж към развитие и напредък. Това обаче е невъзможно при общества и държави, в които индивидуалния стремеж към свобода и независимост на мисъл и действие е потиснат. Историята на човечеството показва, че най-голям напредък постигат тези общества, в които съществува относителна свобода на мисълта и нейното свободно публично изразяване, впрегнати в общата идея за обществен напредък и просперитет. И обратното: невъзможно е в тоталитарно общество, да има развитие и напредък. Блестяш пример за това са древните Атина и Спарта – в едната държава процъфтява философията, архитектурата и изкуствата, другата се слави с ... непобедимата си армия. Потискането на отделни личности, обществени групи и цели народи, както се случва в империите, не води до развитие и просперитет. Рано или късно тези обществени структури се разпадат, защото са противоестествени – противоречат на исконния човешки стремеж към самоусъвършенстване, развитие и самоопределение. Последното е ключово за дефиниране на независимостта, както индивидуална, така групова и национална, в съвременния аспект на разбирането за независимост в свят, който е все по-свързан и взаимозависим.
„Нация“ е понятие от 19-ти век. То се появява в епохата на романтизма и бележи разпада на сетовните империи. В тази епоха светът е доминиран от Испанската, Британската, Френската, Руската, Австро-Унгарската, Османската – все империи, които управляват множество народи в състава си, подчинени на годсподстващия етнос и неговия сюзерен. Идеята за „нацията“ провъзгласява правото за самоопределение, политическа самостоятелност и независимо управление на всеки един народ и всеки един човек, който се чувства част от него. В този смисъл, народ и нация не са абсолютно тъждествени понятия – така например като британци се определят келти и саксонци, а въпреки еднаквия етнически произход, австрийци и германци са част от различни нации. Езикът също не е определящ, защото Мексико и цяла Южна Америка говорят на испански и португалски, но това не значи че се чувстват част от испанската или португалската нации. Същото важи и за всички англоезични самостоятелни държави.
Националните независимости в Европа и в целия свят се постигат след дълга и упорита борба. Започва се с просвета и пропагандиране на идеята за самостоятелна държава, базирана на свободно изразяване на собствен език, вероизповедание и самостоятелно управление. Втори етап е създаването на тайни общества и нелегални организации за постигане на целите на нацията. Заключителният етап е национално-освободителна революция, която отхвърля зависимостите и създава самостоятелна държава, призната и от другите независими държавни обединения. Процесът е дълъг – в Европа разпада на империите на отделни нации отнема близо две столетия. Част от този процес е и България.
Загубила окончателно своята независимост в началото на 15-ти век, идеята за независима България се възражда отново масово в общественото съзнание на народа ни в края на 18-ти век. Спецификата на нашата национална революция се състои в това, че националната ни идея е съчетана с просвета и културен ренесанс. Тази епоха в нашата история носи уникалното име „Възраждане“, съчетаваща идеите на Ренесанса, Просвещението и националната идея в едно общо национал-освободително движение. Неговите жалони са Паисиевата история, Легията на Раковски, комитетската мрежа на Левски, Априлското въстание и последвалата война между две империи – Руската и Османската, провокирана пряко от българското национално движение за независимост. Резултатът е, че България отново се появява на европейската карта, макар и с множество ограничения – хората, изповядващи българската национална идея са разделени в три държави – княжество България, макар и формално, но васално на Османската империя, Източна Румелия – южна България, автономна област с новоизмислено име, пряко подчинена на султана и Македония, която остава в пределите на османската империя. Това разделение е резултат от Берлинския конгрес, провел се през 1878 година, на който т.нар. Велики сили – т.е., силните държави, империите, си разпределят сферите на влияние върху Европа и света. Финалният етап на всяка една национална революция е признаването на новото държавно национално обединение от останалите държави. Абсолютна независимост не съществува в един взаимосвързан свят, но това не означава, че не можем и не бива да се стремим към максимално възможна независимост и свобода, защото това е естественото състояние на човека като личност и обществено осъзнат индивид.
Философският въпрос за независимостта, трудния път на българите в отстояването и през вековете, запазването на българското самосъзнание и борбата ни за политическа независимост разглежда историкът проф. Александър Николов в разговор с Милена, Кирил и Тодор от „Тройка на разсъмване“ в подкаста им „Тройка по никое време“.
Извоюването и отстояването на българската независимост не свършва с освободителната война. Съединението през 1885 г. е поредния етап от извоюването на политически суверенитет на страната. Официално България присъства на международната карта като независима държава от 1908-ма година. Както Съединението, така и обявяването на Независимостта са плод на общонационалния стремеж на всички българи, формулиран като национален идеал. И двете събития са плод както на общонационалния стремеж, така и на умели ходове на дипломацията на нововъзродената българска държава. Нещо, което в последващото и развитие рядко се повтаря. Защото абсолютна държавна независимост е невъзможна в един взаимосвързан свят, като нашия. Дори и най-големите, най-мощните държави в икономически и военен аспект, са принудени малко или много да се съобразяват с другите. Политическият суверенитет на една нация и държава се изразява в поддържане и развитие на собствена културна идентичност, език, образование, традиции и национални ценности без външен диктат. А това се постига с национално единомислие по всички важни за разитието и просперитета на нацията въпроси и умело сключени съюзи – политически и икономически, които не накърняват националния суверенитет. Симбиоза между отделните нации, която води до взаимна изгода и общочовешко развитие – нагоре, по пътя към звездите. Защото дори и малкият Принц, единственият жител на своята малка планета, е във взаимозависима връзка със своята единствена роза.
