Днес възможността да изразим мнението си публично на глас се смята за едно напълно естествено човешко право, което получаваме автоматично още от раждането си. Това схващане важи особено за поколенията, родени от края на миналия век насам в България. Така ли било винаги? Не съсвсем.
В подкаста „Тройка по никое време“ писателката Милена Фучеджиева споделя с Милена, Кирил и Тодор факти и преживелици по нелекия си и интересен път като човек и творец.
Да не бъдеш конформист и да отстояваш собствената си гледна точка не е никак лесна задача за всички поколения, родени, израстнали и формирали се като личности по времето на „развития социализъм“. След години на тоталитарни репресии, забрана на свободно волеизявление под всякаква форма – културно, медийно, гражданско, религиозно, формите на свободно изразяване на мисълта в страната ни придобиват почти шизофренен характер.
„Казвам ти едно, а пък ти се сещай какво всъщност искам да ти кажа, защото всъщност ти казвам съвсем друго нещо.“
Общественото говорене придобива един крайно формален тон, пълен с готови клишета, така че няма нищо по-скучно от вестниците и произведенията на „социалистическото изкуство“, създадени по едни строги, формални правила, за да няма отклонения от правата линия на Партията. „Отклоненията“, колкото и незначителни да изглеждат от днешна гледна точка, се приемат като голяма смелост! Невъзможността да кажеш в прав текст, да напишеш, да нарисуваш, да композираш или да изпееш нещо така, както го виждаш и чувстваш, ражда особен “Езопов език“, който в днешно време е почти неразбираем за новите поколения. Колко от тях днес биха схванали иронията в песента на Щурците „Футуролог“, по текст на Миряна Башева, че в стиха „на раменете ми лежи ръка, интелигентна, нежна ...“ всъщност се има предвид всеобхватната невидима ръка на милицята, чиято основна задача е да следи и да подслушва хората?
...
Човек не се ражда с автоматично вграден чип за автоцензура в главата. Тя се придобива с израстването, формира се в семейната среда, а по-късно се „дошлифова“ в социалистическото училище.
„Това не бива да се казва никъде!“, е лайтмотивът на родителите, които си позволяват да мислят различно и случайно „се изпуснат“ на глас пред детето. В социалистическото училище най-много награди и поощрения получава този, който най-точно е наизустил учебника и официално наложените литературни „критици“. Критично мислене не се поощрява, защото не това е целта на тоталитарното училище.
През 1978г. великият детски италиански писател Джани Родари е поканен на писателска среща в София. Организират му „спонтанна“ среща с българските деца в „Двореца на пионерите“. Строените в две редици пионерчета, с бели ризи и червени вратовръзки, четат на листчета въпросите си към него: - „Другарю Родари, какво е вашето отношение към борбата за мир по света? Как се вдъхновявате от идеите на прогресивната младеж?“
...
Авторът на „Приключенията на Лукчо“, „Приказки по телефона“ и много други прекрасни произведения за деца, вдъхновени от детската фантазия, свобода и въображение, отговаря следното: -
„Скъпи деца, аз дойдох да си говоря с вас, а не с вашите учители. Тъжно ми е, защото ми задавате въпроси, които не са ваши. Виждам, че четете от листчета, които някой друг е написал. Аз не искам да отговарям на възрастните чрез вашите усти. Приберете листчетата и ме попитайте нещо, което наистина ви вълнува.“
На организаторите на „спонтанната“ среща Джани Родари заявява: „Убили сте вълшебството в тези деца. Те не ме питат, те ми докладват. Фантазията не се подчинява на сценарии.“
...
Какво се случва, когато си израснал в коренно различна среда и изведнъж попаднеш в ... елитно столично училище, в средата на 70-те години в България? Сблъсъкът е неминуем.
Милена Фучеджиева живее във Франция в най-бунтовните за всеки човек години, тийнейджърските: „Франция ми нанесе огромни щети. Попаднах на място, което беше толкова божествено красиво! И в една такава свобода на отношения, на говорене, на всичко... Аз просто не можех да разбера защо Запада ми е враг! Прибрах се на 15 години, това, знаете е една много опасна възраст, защото на човек му влизат разни идеи в главата, които след това много трудно могат да бъдат изкоренени. И се прибрах в този мрак. Това беше страшен мрак! То може и да не е било толкова мрачно, но аз имах база за сравнение, за разлика от 95% от българите, но тази база не ме направи щастлива, напротив!“
„Аз поех бунта, просто защото не можех да се справя със себе си. Не виждах защо тук трябва така да изглеждат нещата, пък там да изглеждат по друг начин. Примерно, имахме някаква задача да пишем свободно съчинение и аз избрах да пиша диалог между каубой и хипи. Това нещо, в България през 1975-та година ... и каубой, и хипи на едно място! (Смях!) Във Франция имаш пълната свобода. Гледаш филми, които в България не ги гледаш. Отвсякъде си облъчен с една култура, която (в България) просто не съществува. И учителите във френската гимназия...сега си давам сметка, че те изглеждаха като хора, убити от живота по някакъв начин. А учителите в Париж те третират по друг начин и ти имаш една свобода на духа!“
...
„Майка ми отиде на една родителска среща и повече не стъпи, защото разбра, че ще бъде линчувана заради мене. И аз, като видях, че не мога се справя, си казах: Ами аз пък тогава ще ви разгоня фамилията! Това беше вътрешния ми монолог. И стана страшно! Майка ми се върна покрусена от срещата, защото един голям лекар от „Пирогов“ каза: „Дъщеря ви разваля нашите деца, тя ги развращава със списания за рок музика, дава им плочи да слушат такава музика и тя просто е вредна!“.
...
До заминаването и за САЩ през 1990 г., както самата Милена Фучеджиева споделя, годините и в България са ад. Към невъзможността да се впише в „културната“ среда на едно лицемерно общество, се добавя и личната и трагедия. Заминаването и за Америка я спасява, защото е обмисляла и самоубийство, по собственото и признание. В Америка започва живота си от нулата. Сама жена с дете. Не е лесно. Но устоява и отстоява. Отстоява правото си свободно да изразява това, което мисли и чувства. Изразява го в творенията си. През деня работи, през нощта пише. Така се раждат стихове, пиеси, разкази, „Сексът и комунизмът“ - 1 и 2, сценариите на „Седем часа разлика“, „Ягодова луна“, „Вяра, Надежда и Любов“ и др.
Би ли го повторила отново, ако сега може да върне времето назад? Абсолютно, да. Въпреки преживяните трудности. Защото правото да изразяваш сводно мисълта и волята си, е жизнено важна необходимост, за всеки, който я осъзнава. И не е привилегия по рождение. Тя се възпитава, култивира и отстоява цял живот.
Кирил Петров
