Съединението на България е актът на обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885 г. Той е предизвикан от административното разделяне на земите, населени с българи след Берлинския конгрес от 1878 г. Княжество България било де факто свободно, Източна Румелия била, макар и формално, под османска юрисдикция, докато Македония си останала част от Османската империя. Съединението е координирано от Българския таен революционен комитет. Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември 1885 г., подкрепен от българския княз Александър I Батенберг и ръководен от майор Данаил Николаев.
Още през август 1878 г. в Пловдив, Търново и други български градове възникват комитети „Единство”, които си поставят за цел национално обединение, против наложените от Берлинския договор решения. В началото на 1879 г. пловдивският комитет в състав Драган Цанков, Константин Величков и други дейци се преименува в Централен комитет за Южна България и се заема с военно обучение на населението под формата на гимнастически дружества.
Изострянето на граничните спорове на Османската империя с Гърция и Черна гора и идването на власт на премиера Гладстон във Великобритания провокират нова акция за съединение през пролетта на 1880 година. В сътрудничество с правителството на Княжество България южнобългарски общественици основават комитетска мрежа със средище в Сливен. До по-решителни действия не се стига, поради отрицателния резултат от дипломатическите сондажи в Лондон и Санкт Петербург.
От пролетта на 1885 г. сформираният в Пловдив под ръководството на захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата и публични демонстрации. Най-масовата проява е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Хаджи Димитър (сега Бузлуджа) на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.
Първоначалното намерение на БТЦРК е да обяви Съединението на 9 септември, но още на 2 септември в Панагюрище избухва бунт, овладян на същия ден от полицията. Пред опасността от арестуване на организаторите, комитетът решава да ускори начинанието. Представители на БТЦРК заминават за Чирпан, Сливен и други градове на областта, за да поведат бунтовнически групи към Пловдив.
На 5 септември е вдигнато въстание в Пазарджик, където привържениците на Съединението с Княжество България установяват собствено управление. По същото време въстават и селата около Пловдив. От Голямо Конаре и Конуш потеглят чети начело с Чардафон и Ангел Чолаков, които достигат областния център през нощта и на следващия ден. При вестта за размириците в областта източнорумелийските власти, в лицето на Иван Ст. Гешов, председател на Постоянния комитет, се допитват до руския консул в Пловдив дали да обявят самѝ Съединението. След като получава отрицателен отговор, правителството разпорежда арестуване на заговорниците и съсредоточава полицейски части в Пловдив. Военните обаче не се подчиняват на заповедите на директора на милицията генерал Август фон Дригалски. През нощта срещу 6 септември войски, командвани от майор Николаев, установяват контрол над Пловдив и, без да срещат съпротива, свалят правителството и назначения от османците генерал-губернатор Гаврил Кръстевич.
Пловдивските събития предизвикват масови демонстрации на подкрепа в Княжеството. Поставен пред свършен факт, Каравелов се заема да утвърди Съединението в сътрудничество с княза. На 8 септември Александър I издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден е вече в Пловдив и назначава трима комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си.
Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на великите сили от 24 март 1886 г. Сливането на Северна и Южна България е утвърдено официално и окончателно едва с признаването на българската независимост през 1908-1909 година.
