Обикновено се смята, че доброто владеене на книжовния ни език, особено в говорната му форма, е привилегия на високо образованите хора. Че е вид разкош, без който можем и да минем, особено когато сме в неформална среда, сред „свои“ хора, с които ползваме един и същ диалект, сред приятели, роднини или колеги, с които употребяваме специфични изрази, които често са жаргонни или диалектни.
Много често, отново в неформалното си общуване, употребяваме и множество чуждици, голяма част от които имат точно българско съответствие. В последните години наблюдаваме и особен вид жаргон, или сленг, роден от дигиталната ера, при който чуждици се побългаряват като запазват чуждия си корен, но се подчиняват на граматичните закони на езика ни. Така се раждат парадоксалните „лайкваме“, „ъплоудваме“ , „копипействаме“и мн. други, в резултат на което се получава ... тотална бангаранга!
Това е световно явление и не е непременно нещо лошо. Разбира се, много от изразите и думите могат да се „изчистят“ и заменят с български аналози, но има случаи, когато това просто не е възможно. Някои чуждици са толкова сполучливи, че просто се налагат безапелационно в световен мащаб, така че опитите им за замяна звучат малко смешно – кой днес би казал „щракам“ или „цъкам“, вместо кликвам? Думата „клик“ вече дотолкова трайно е навлезла в българския речник, че ражда и фразеологични изрази като „на един клик разстояние“, например.
Това отменя ли необходимостта да говорим и пишем правилно, според нормите на книжовния ни език? Категорично не.
Преди всичко трябва да се знае, че книжовният език – писмен и говорим, е един от белезите за държавност на всяка една независима страна. Той подлежи на нормиране и кодификация, като с тази задача се заема държавен орган. Това е Българската академия на науките и по-специално Институтът за български език, където се съхранява офицалната норма на езика.
Езикът не е затворена система, а своеобразен жив организъм, който се развива във времето, търпи еволюция, променя речниковия си запас и дори някои граматични правила. Кое е правилно или неправилно, кое е полезно или вредно за езика – последната дума има именно БАН. Всяко последно издание на „Речник на българския език“ има силата на закон за езика. Отнася се както за правилното изписване, така и за правилното изговаряне на думите в съвременния български език. По него се ръководят всички учители, чиновници и официални лица, според граматичните правила, отразени в него, се пишат всички официални документи и текстове в България, а правоговорната норма трябва, или поне би трябвало, да е задължителна за всички официални длъжностни лица – управници, политици, чиновници, учители, както и за публичните лица в медиите и културните институции – артисти, журналисти, писатели и т.н.
Съвременният български книжовен език не се е появил от самосебе си. Корените му са в говоримата и писмена реч на възрожденските просветители и книжовници, които демократизират езика и го доближават до говория език в произведенията си, спрямо средновековните образци.
След възстановяването на българската държава през 1878 година на дневен ред се появява необходимостта от единен български език, писмен и говорим, за универсална употреба в държавните институции, социалната и публичната сфера, образованието, науката и средствата за обществено осведомяване. През 1899 е приет първият официален правопис, следват няколко писмени реформи. По-важни от тях са тези през 1921-ва и 1945-та година, когато отпадат няколко старобългарски букви – малка и голяма носовка, ятовата гласна, и краесловният „Ъ“. Постепенно отпадат и остатъците от падежи, заменени от конструкции с предлози, напр.: „Мама Стояну думаше“ от народните песни в съвременната говорна норма става „Майката казваше на Стоян“.
Развитието на езиковата наука и стремежът за чистота на писмения и говорим български език раждат и неговите фанатични радетели. Движението за „изчистване“ на езика се нарича „пуризъм“ (от “purus” - чист, лат.), а негов най-виден представител в България е ученият-енциклопедист Иван Богоров, когото обикновено свързваме с „драсни-пални клечица“ вместо кибрит, но употребяваме напълно естествено, без да се замислим, че са негово дело, думите вестник, вместо дотогавашното „газета“, часовник, вместо „сахат“, и още: лекарство, книжнина, четец, пратеник, предимство, цветарник, дъждобран, забележка ... и много други.
Множество интересни примери за развитието на езика, за негова правилна и неправилна употреба днес, можем да чуем от доц. д-р Красимир Куцупаров – актьор, режисьор, истинска легенда в дублажа, преподавател. С него Милена, Кирил и Тодор от „Тройка на разсъмване“ в подкаста „Тройка по никое време“ обсъждат необходимостта от запазване на чистотата и правилния говор в публичния сектор, „ниската“ топка в много медии, както и нуждата от специално внимание върху познаването и употребата на книжовния български език. Внимание върху смисъла, правилното използване, изписване и прознасяне на думите, без които не можем. Защото това не е привилегия, а ежедневна необходимост. Владеенето на книжовния език и правилната му употреба е фундаментално условие за развитие на обществото ни във всякакъв смисъл – от културен до морален. И е задача както на обществото и неговите публични институции, училища, университети, медии, така и на семейството. Да научим децата си да говорят и пишат правилно, на книжовен български език, е дълг и грижа на всеки отговорен родител в съвременна България.
Кирил Петров
